Някакъв много объркан сън. Нещо за жаба и кинескоп... и те са под земята... и жабата нещо се кара на кинескопа, който е захапал някаква пура... после жабата вади нож, кинескопа си дава всички пари и един кран го изравя от земята... жабата е доволна, че е изпълнила мисията си...
БАМ !!!
Фойерверката явно се беше пръснала точно до терасата ми, защото прозорците завибрираха от ударната вълна. Сепнах се и подскочих в леглото ми, все още седящ на прага между съня и реалността. „Реалността?”... „Колко е часът, да не е нова година вече?!” Погледнах часовникът си и той показа 15:12. Изпсувах, че от сега бяха започнали да гърмят и не ме оставиха да поспя като хората... Скапани боклуци! Стаята се въртеше. Обектите също. Зави ми се свят и аз се отпуснах на леглото ми. Спомени започнаха да нахлуват в главата ми. Малко по малко се сещах за някакви откъслечени моменти от предишната вечер...
Сутринта. Зададен е въпросът „Искаш ли да си поделиш с мен една капка LSD?”. Задалият въпроса през това време си представя всички възможни отговори, които могат да последват „Ама... днес ли...? Ами не знам...”... „С теб? О, не, благодаря ти.”... „Ами не, мерси” ... Задалият въпроса се опитва да не се надява отговорът да е „Ок”, защото убитата надежда е най-болезнената. Питащият знае, че е почти безмислено да пита такъв въпрос, но все пак скапаната надежда я има. От другата страната, сякаш след цяла вечност, долита отговорът „Хм... днес... добре”. Решено е.
Вечерта. Изпиваме по половин капка LSD , изпушваме един джойнт. Има още 5 души. Всички сме на картон. След час и половина започвам да усещам тялото си странно. Някой предложи да изпием по още толкова. Защо не? Поделихме останалото. Беше странно, но все още ми беше трудно да се сетя подробности. А също така и те не са важни.
БАМ !!!!
Още една фойерверка се пръсва до терасата ми, разклаща прозорците и ме измъква от мислите. Псувам отново и ставам. Взех душ, защото се чувствах изключително сух и изцеден. Тъй като плановете за нова година бяха пропаднали тотално, нямаше за къде да бързам. Аз си бях и изморен така или иначе, за това реших да остана в нас вечерта, да си взема един грам трева, две големи бири и да гледам филми. Щеше ми се да викна човека, с който си поделих LSD-то... Така или иначе сигурно вече си мисли, че съм психопат (понеже постоянно търся този определен човек, нали, направо си му досаждам, ама не мога да се спра (ПОМОЩ !!)). Не ми отказа, но не се и съгласи. Щях да прекарам нова година сам. Не е толкова зле, нали? Мери Джейн ще ми прави компания. Ще сме аз и тя и ще е все едно сме на кино. И бира, оха.
Излязох, за да си взема Сладката Мери и веднага се прибрах, като по пътя обратно си взех и биричка. Прибрах се, свих и си сипах бира. В момента, в който изпуших марихуаната, имах чувството, че картона ме удря отново. За 5-10 минути, може и по-малко. Тва не е важно. Седях си и си гледах филмчета. Отвън интервала между гърмежите ставаше все по-малък, което водеше до все по-голямото опъване на нервите ми. Трябваше да затворя вратата, но ако го направех, в стаята ми щеше да стане димна завеса.
По-средата на втория филм, някъде към 8:30, някой почука на вратата ми. Аз не чувах заради филма, обаче имах адски странното усещане, че някой чука на вратата ми. Станах и отворих. Отвън беше съседката ми, която ми подаде един кекс и каза „Ето, да си хапваш сладичко, знам, че ти трябва”. Аз се опулих насреща й с кървясалите си очи, смъмрих едно „Благодаря” и затворих. Седнах отново да си догледам филма, понеже, нали – чакаха ме още поне толкова, когато се позвъни. Това вече го чух. Помислих си, че е съседката ми... че ще ми каже „О, и весело прекарване на новат година”, на което аз щях да отвърна с „Благодаря, на вас също и благодаря ви за кекса”... уви, не стана така.
Отворих вратата и един мъж нахълта. Затвори след него, извади пистолет и го опря в главата ми. Аз бях толкова шокиран, че просто седях и го гледах с малоумно изражение.
- Не ме гледай така. Знаеш за какво съм тук. Давай джойнта!
- Моля...? – отвърнах му едва. Това едва ли се случваше, обаче усещах много отчетливо металния допир на дулото правот в слепоочието ми.
- Хайде, давай тревата преди да съм ти пръснал мозъка! – каза мъжа и дръпна ударника.
Измрънках „Добре...” и като послушно дете отидох до стаята ми, взех пликчето с марихуаната и му я занесох. Той ме чакаше със скръстени ръце и си гледаше часовника.
- О, ето! Видя ли, че може и с добро, а? – каза ми и ми се усмихна. След това ме тупна по рамото и се разкара.
Гледах затворената врата и се чудех дали това се е случило. Вдигнах рамене, заключих и се върнах към филма ми. Налях си още бира и я изпих на един дъх. Оригнах се вдъхновено и се захилих на собственото си действие. Беше ми самотно, наистина. Дали е възможно заради това да съм си измислил някакви хора? Ама кекса си беше пред мен, ядях си го. Джойнта го нямаше. Реших да проверя в чекмеджето ми дали нямам нещо останало от преди това и вътре намерих пликчето, което дадох на мъжа. В него имаше бележка, на която пишеше „Виж, на теб сигурно ти трябва повече, отколкото на мен. Честита нова година. Пенчо.” „Какво по...”. Реших да игнорирам случилото се. Пълни глупости, безмислени.
Изгледах филмчето. Беше някаква драма за някакви деца... Сладък филм, хареса ми. Нивата ми на серотонин бяха много разклатени заради картона и за това бях много нестабилен и много филмиран. Осъзнавах го, но не можех да направя нищо по въпроса. За това просто му се оставих. Няма смисъл да се опитваме да контролираме чувства, които не можем и не трябва да можем. Те са тук, за да ни учат, предполагам. “Sometimes… you can cry until there’s nothing wet in you. You can scream and curse to where your trout rebels and ruptures. You can pray all you want, to whatever god you think will listen. And still it makes no diference. It goes on with no sign as to when it might release you. I know, that if it ever did relent… it would NOT be because it cared.”
Пуснах си следващия филм. Забравих кой беше, но го бях гледал преди това, само че трезвен. Още първия път, когато го гледах, си мислех как трябва да го гледам напушен. За това го гледах пак. Романтична комедия, боже господи... Но много добър. Много психиделичен. Посредата на филма си свих още един джойнт. Точно щях да го запаля, когато забелязах, че чашата ми се бира я няма. Отидох до хола, взех си още една и си налях. Току-що свитата цигара я нямаше. Мамка му, наистина ли свих? Свих още един джойнт и го изпуших веднага, след което се пресегнах за чашата ми с бира и нея я намаше!! Какво по дяволите се случваше? Отидох до хола отново, отново си сипах и се върнах на стола ми. Джойнта го нямаше. На негово място имаше бележка „След малко ще ти го върнем. Няма да те щавим много, обещаваме. Подпис : Наркоманските духчета.” Помислих си „Игнорирай, тва са пълни глупости”. Догледах си филма, отворих си чекмеджето и джойнта беше там. Наистина не ме бяха ощавили много.
Когато часовникът удари 00:00 и първи януари връхлетя с пълна сила, заедно с него връхлетяха и виковете от околните блокове, придружени с избухването на стотици фейверверки, пиратки, ракетки, и не знам си кво още. Спрях филма на пауза, защото беше безмислено да се опитвам да чуя нещо от него. Докато експлзовитие си вършеха работата навън, единственото, което ми беше в главата, беше LSD-трипа и човекът, който поканих с мен. По дяволите. Същият този човек, който ми каза, че се е почувствал като доктор Гонзо, а аз му се опулих и му казах, че точно си мислех, как имам същото чувств, и че съм се вкарал в ролята на Томпсън... По дяволите. Гърмежите продължиха 30 минути, които на мен ми се сториха като 300 часа, в който тя не ми излезе от главата.
Изгледах още един филм, изпуших всичката трева и си легнах да спя тъжен. Тъжен, че бях сам на нова година. Щастлив, че бях прекарал една неописуемо магическа вечер с това нелепо-прекрасно момиче. Понякога нещата се подреждат по най-абсурдния начин. И сякаш можеш да усетиш ефекта на пеперудата... абе шантаво е. Една самотна фойерверка избухва някъде в далечината, докато нейният образ плува пред затворените ми очи. Усмихвам се, изълнен с надежда и страх. Надежда и страх, приятелю – това е най-отровният коктейл, който можеш да си забъркаш. Изпитвам изпепеляващ страх да не би случайно да попадне на тия глупости, дето ги ражда кратуната ми. Представяш ли си? Аз да. Представям си стотици реакции... „Ебати психопата...” ; „Ugh, SICK !!!” ; „Оф, супер глупак... познава ме от един месец, да не е луд?!” ; „Леле, ужас, кво ше го правя ся тоя?” ; „Ъъъъ... наивник...” ... и всякакви такива неща, мда, мда... Знам, че проблемът е в моя телевизор. Един отчаян романтик, който преследва магията. Дете, което не иска да приеме, че чудеса няма. Знам, знам. Но не мога да се откажа от магията. Тя е тук, виждам я. В очите й я виждам особено силно. В косата й я виждам. В гласа й, в душата й. Сякаш цялата е там и се разпръсква около нея като аура. Ужас, ужас... Някой трябва да ми удари шамар. Силен, мокър шамар. Реалност? Глупости. “I’m sorry if the rest of the world were born with perfect brain-synapses, walking around in lala-land, and I can’t even say if this fucking flower is real or not!” Реалност няма. Но има магия. Не искам да се влюбвам. „Човек не трябва да допуска нищо до себе си. Защото допуснем ли нещо, ще искаме да го задържим. А човек нищо не може да задържи”.
Очите ми се засъляват от тази мисъл, докато продължавам да се наслаждавам на портета й в главата си. След малко заспивам.
