Точно така се чувствам. Заклещен. Притиснат. Не виждам никакъв смисъл в нищо, освен в интоксикацията. Защо? Прекалено тъп ли съм, или прекалено умен? Едва ли е последното, предвид количеството избити мозъчни клетки. Не знам какво да сторя. Не знам, наистина. Сега прекъсвам следването си, което е повече необходимост, отколкото лично желание. Всъщност, учи ми се. Но знам какво ТОЧНО искам да уча и правя, а специалността ми в момента ми отрязва пътя към целите ми. За това трябва да прекъсна и да кандидатствам пак. Вярвам в себе си и знам, че ще постигна това, което съм си набелязал. Но се депресирам леко от това, че сега една година ще лентяйствам, понеже темите за кандидатстването ги знам повече от добре, само трябва да си ги припомня. Нали, то това, което наистина го знаеш, няма как да го забравиш. Никога не съм можел да уча наизуст. Уча с разбиране. Аз наистина съм доста умен, схващам всичко почти веднага. Но не мога да се насиля да уча наизуст (например, систематика на безгръбначните животни, bitch please), защото според мен това води до полиране на мозъка. То не че пиенето и друсането не водят до това, но поне са забавни.
Вирусите са нещо много интересно. Хем не са живи, хем обаче си имат собствена генетична програма. И инфектират живите организми. В тях те вече придобиват някои от свойствата на живите системи - размножават се, макар и за сметка на гостоприемника. Потенциално, те биха могли да затрият живота на планетата ни. Ще оцелеят само най-низшите бактерии. И сигурно всичко ще започне отначало. Кой знае, ама пък и на кой му дреме... Всъщност, виждате ли ГОЛЕМИЯТ смисъл? Тоя, който е отвъд нашите глави. Аз не. Но вярвам, че съществува. И искам да го намеря, но копелето постоянно ми убягва.
Сипах си чаша бира. Майка ми нещо шета в другите стаи, а след няколко часа тръгваме за Пловдив. Не ми се ходи. Баба има рожден ден, което ще е забавно, но следващте дни ще работим с баща ми по нашата къща. Което също би било забавно, ако ме оставяше да върша някаква истинска работа, а не просто да се пречкам наляво-надясно и да имам чувството, че си губя времето. Той баща ми и сам добре се справя, все пак е доста сръчен, но му прави кеф като съм наоколо и му "помагам", нали, баща-син-време...
Спрях да вярвам в любовта. Или поне такава, каквато аз си я представям. Каквато само веднъж съм преживявал. Каквато унищожих преждевременно. Сега просто унищожавам в зародиш всички такива мисли. Което ме натъжава, но знам, че така трябва. Не искам да съм сам, но вече ме е страх от това да имам връзка. Прекалено лесен съм за манипулация. Прекалено открит съм. Не мога иначе. Казвам всичко, което ми се върти в главата и си мисля, че и другите хора така биха направили. Което е смешно и невярно. И тъжно. Ибсен е казал "Най-силните мъже са най-самотни", що за цинично изказване? А може би просто аз съм увреден. Някъде нещо по трасето се е прецакало безвъзвратно и вече съм обречен. Така се чувствам. Цял живот вървя срещу течението, не разбирам хората.
В капан съм. На една планета, на която вече нищо не виждам. Само черно и лъжи. Черни лъжи. Хората просто не са добри едни с други. Хората не искат да си позволяват да им запука. Страх ги е. И мен вече ме е страх, предадох се, слях се с масата. Вече не виждам нищо в огледалото. Две дупки вместо очи и една разрошена, неподстригана коса. Едно лице, прорязано от акне, което можеше да бъде и по-хубаво. Едно тяло, неподложено на изпитания вече 2 години. А като малък бях толкова умен и буден...
Заминавам за Пловдив. Отново. Да търся sanctuary. Отново. Паднах си по грешния човек. Отново. Но този път греха е два пъти по-голям. Не искам да се събуждам повече. Не и в този капан.